неделя, 22 октомври 2017 г.

Bulgaria Analytica - Защо Русия на Путин е пряка и екзистенциална заплаха за България – пълен текст

Този, който говори, че Русия е заплаха за българите, е пълен идиот
Александър Дугин

Отношенията между България и Русия излизат   извън стандартните формати за двустранни отношения. Кремъл рядко опира до услугите на своето посолство в София или на своята дипломация за реализация на своите планове, тъй като има на свое разположение достатъчни местни алтернативи – български партии, организации и политици.
Както казва известният руски опозиционен политик, съратник на Борис Немцов и съветник на Алексей Навални – Владимир Милов:
„Путин иска да Ви колонизира и Вашия елит му помага“.

Кратко и ясно.
Дебат около „руската заплаха“, появила се като общ текст в доклад на българските секретни служби, на практика нямаше. „Здравите сили“, включително и министърът на отбраната, просто обещаха да поправят грешката в следващото издание и опровергаха твърдението за заплаха.
Неотдавна духовният гуру на неомперската руска външна политика Александър Дугин разви тезата, че Москва има много по-значими стратегически цели, за да се занимава с България. Това е изпитан подход – да подскажеш незначителността на партньора и така да избегнеш претенциите му за равнопоставеност и уважение. Този мотив веднага бе повторен  висши български държавни дейци и политици.
Като оставам настрана идеологическата опаковка, Дугин всъщност ни казва, че Кремъл няма нужда от специална външна политика за контрол и задържане на България в собствената си орбита, след като има достатъчно ресурси в самата страна, т.е. ние сме обект не на руската външна, а на вътрешна българска политика.
Да се опитаме да направим аналитична дисекция на съдържанието на руската заплаха.
Най-напред да уточним метриката – какво мерим и с какво мерим – защото в противен случай ще се окаже, че измерваме не реални и обективни параметри на руската заплаха, а внушения и виртуални импресии. Това, което за един български гражданин е заплаха, за друг може и да не е.
Много е важно да не мерим руската заплаха на българската граница. Тя не е външна, а вътрешна за България, защото основните и цели и последствия се реализират у нас – чрез пленения елит, чрез поставените ограничители и нанесени щети.
Нормално е да има различия в обществото по отношение както на общото възприятие за Русия като политика, като цяло, и по-конкретно спрямо България. За целите на анализа на руската заплаха да се спрем на общия знаменател на интереси на българските граждани. Различни сме – едни тъгуват по съветското минало, откърмени и израсли с представите за храбрите съветски войници, които освобождават Европа от фашисткото зло, други скърбят за унищожената българската демокрация и геноцида на нейния елит през повече от 70 години на комунистическо управление.
Да се върнем към мярата на Уста Кольо Фичето – колко имаме да получаваме и колко даваме в този баланс на отношения, който накрая завършва с оценката, че официална Русия е заплаха или риск за развитието ни. За улеснение от тук нататък под понятието Русия ще разбирам официалната власт и Кремъл.
Има два типа въздействия, които определят характера на влияние, което може да бъде възприето като заплаха. Едното е генерично системното въздействие, към което спадат и влиянието на ролевия модел в Русия и цялостната гравитация към Москва. У нас има хора, които се прекланят пред Сталин, а Путин е негов достоен продължител. За тях кремлинофилството е просто носталгично бягство и опит да си върнат загубения „рай“ на социализма, както и вътрешна съпротива и неприемане на западните стандарти и начин на живот.
Мобилните телефони на тези хора звънят със “Вставай страна огромная“, ликът на Сталин е на стената им, а Путин е новият им човекобог. Новинарската лента, фактите и аргументите просто нямат значение. И най-обективния и независим анализ за рискове и ползи, изведени като заплаха или възможности, няма да свърши никаква работа. Тези люде ще си останат фиксирани в религиозното си преклонение, че руският президент е непогрешим, точно както преди това са били непогрешими и руските царе, Ленин, Сталин, Брежнев и всеки друг генерален секретар или вожд. В известен смисъл, тези хора никога не са били част от българската нация, тъй като самоидентификацията им започва с интереса на Русия, а България е производна.
Няма никакво съмнение, че България е най-зависимата от Кремъл страна-членка на ЕС и НАТО.
Потенциалният риск от тази близост се превръща в антитеза на европейското ни развитие и заплаха по естествен и логичен път, без нужда от допълнителни катализатори. Веднъж Кремъл оказва фоново или системно въздействие, втори път реализира конкретни проекти и операции.
Но неизменна хранителна среда за опасността от Русия е българската политическа и бизнес действителност.
България изпитва наследена свързаност и зависимост от развитието на вътрешните процеси в Русия, не само поради дългите години на доминация на съветския режим, но и поради устойчивите и наследени черти на руската царска и съветската външна политика, която винаги се е стремяла да управлява чрез дестабилизация и експлоатация на вътрешни противоречия.
И царската и съветската и Путинова Русия имат общ и наследяем интерес – това е да управляват своя външна сфера на влияние в колониален режим. Причината не е сложна за разгадаване – Кремъл и при царе и при президенти никога не е имал успех в реформирането и модернизацията на стопанския и политически живот на Русия. Ако погледнете кратките периоди на реформаторско усилие в най-новата руска история, „успехите“ и най-вече отношението на поколения руснаци към историческото наследство, ще се убедите, че диктатора Сталин е много по-уважаван от реформатора Столипин.
Владимир Путин днес не иска нищо друго, освен да бъде призната руска сфера на влияние, в която нещата да се случват както и когато той иска. Но тъй като позитивната политика – изграждането на позитивни зависимости чрез технологии, инвестиции и създаване на заинтересованост – е неконкурентна на западната, Москва използва негативната си сила – да дестабилизира и управлява причинен от нея хаос, отслабвайки съпротивителните сили и имунната система на намиращите се под нейно влияние страни.
Наличието на заплаха от страна на Русия изобщо не би била предмет на внимание, особено в страни с здрави демократични институции и богата историческа традиция, в битката с отблъскване на вражески амбиции, или на такива необратимо и здраво интегрирани в ЕС и НАТО.
Русия еволюира в своето отношение към членството на България в тези две организации от мълчаливо приемане и пасивно отрицание, в ранните дни на управление на Путин, до открита и агресивна опозиция, която не само пряко се противопоставя на фундаменталната нужда от подобно членство, но и пряко призовава за свикване на референдуми и за излизане. Докато през ранните години на членството, макар и с неохота руската дипломация възприемаше логиката в смяната на стратегическите приоритети на страните от ЦИЕ, като правеше разлика между неприемливото НАТО и допустимия ЕС, след анексирането на Крим и тоталния провал на усилията на Кремъл да забие клин и да снеме санкции, днес няма разлика между третирането на ЕС и НАТО.
Русия избра да бъде отначало конкурент, а след това враг, като открито се обяви за разрушаване на тези съюзи и за откъсване на България от тях. Заяви го генерал Решетников, повториха го участници в президентската и парламентарната изборна надпревара. При това положение двустранните отношения се възприемат от Москва като игра с нулева сума, печалбата за единия е загуба за другия. Там където Кремъл печели, ние губим и обратното.
Не е сложно – това е простата формална кремълска логика по отношение на всяка страна членка на ЕС и НАТО, но тя става открита политика само там където има ресурс за влияние. Тази руска политическа „истина“ не подлежи на уговорки, без значение дали се изговаря от президент, премиер, депутат или обикновен гражданин.
Тъй като България не е самодостатъчна страна и в глобализиращия се свят разчитаме на участието си в ЕС като глобален център, всяка сила, всяка страна, която публично и реално се конфронтира с ЕС и НАТО, по дефолт се превръща в заплаха и за нас.
Както казват руснаците – „иного не дано“.
Ако искаме да влезем в Шенген например, ни трябва удостоверена и устойчива реалност на върховенство на закона, на ефективно правосъдие, на контрол върху престъпността /защото тя е мобилна и страните в Шенгенската зона се лишават от възможноста за граничен контрол/ и най-вече увереност, че на територията на страната се спазват същите принципи и норми, каквито ги има в останалата част на Шенгенското пространство.
Казано по друг начин, другите страни от Шенген трябва да ни вярват, че можем да пазим тяхната сигурност, но не само от бежанци – те са лесно разпознаваем риск, а от преливане на системните дефекти в нашето развитие, включително небалансираното присъствие на руски официални интереси и зависимости в българската политика и институциите, както и възприятията за потенциален Троянски кон. 
Дори самият спор на най-високо политическо равнище относно това дали Русия е заплаха – това, което е признат стандарт в страните от Шенгенската зона – е сигурен признак, че губим доверието на другите страни, че могат да разчитат на нашите преценки, на защитните механизми и съпротивителни сили срещу общата заплаха – срещу руските служби, организирана престъпност и компании, които реализират хибридни въздействия.
Докато ние можем да си затваряме очите като държава и власти, че пристанището Росенец е условно суверенна българска територия, за системата Шенген това е риск и заплаха, при това несподелен и неуправляем.
Не може да се тълкува като изненада, че вътрешните министри на Холандия и Германия не горят от желание да удовлетворят исканията на българското правителство за влизане в Шенгеската зона.
Вие как бихте реагирали на тяхно място?
Тези хора не са българомразци, просто си пазят страните от рискове и заплахи, които ние не споделяме и не можем да управляваме.
Край на първа част

Ефектът за Еврозоната

Влизането на България в НАТО не е предателство, предателство е оставането.
Александър Дугин
руски политически анализатор, апологет на доктрината за ЕврАзия

Да вземем другата ключова цел на българската политика – членство в Еврозоната и я съотнесем към темата за заплахата от Русия.
Метриката на готовността на България за членство в ЕЗ не е само и толкова функция на изпълнението на формални критерии, колкото на по-обща референция към способността на икономиката да издържа на външни кризи, да поддържа растеж и генерира богатство, на институциите да осигурят ефективно управление и да „укротяват“ рискове, на гражданите да се възползват от правата и възможностите, да се съобразяват с отговорностите, да се справят с предизвикателствата на „живота в Еврозоната“.
По-голяма част от идентифицираните бариери по пистата на присъединяването не са предпоставени, нито пък България е фиксирана на дъното на ЕС благодарение на наследения си жизнен стандарт или благосъстояние. Нараства загрижеността на членовете на Еврозоната и на Европейската Централна Банка от качеството на интерфейса на страната с монетарните и финансови мрежи в Европейския съюз, тъй като въпреки европейските фондове и мащабите на европейския пазар, България не догонва толкова бързо, колкото се очакваше от нея. Каквито и да са постиженията, с които София се гордее, все още не е в състояние, след 10 години членство, да скъси дистанцията със средните показатели в Съюза. Тенденциите не вдъхват оптимизъм  въпреки че темповете на нарастване на БВП са относително високи – 3-4 процента на година, те не са достатъчно за догонващо развитие и са по-ниски от някои съседни страни по отношение на икономиката (Румъния – 5,5%, Словения -4,8%) и на преките чуждестранни инвестиции (спад с 55%). Най-лошото е, че дори тези високи темпове на ръст, не водят до сравним аналогичен ръст на доходите, особено ниските – заплати и пенсии – показатели, по които страната изостава от своите съседки, дори нечленки на ЕС. Драматично растат разликите между столицата и провинцията.
При равни други условия, това е симптом за наличие на системен дефект, който произтича от неефективен и мотивиран от корупция механизъм на преразпределение. Това предвещава като минимум бъдещи фискални и монетарни проблеми, неустойчивост на растежа и отсъствие на социална кохезия в продължителни периоди.
На равнище ЕЦБ и ЕК – центровете на власт в ЕС – България изглежда заседнала в погрешен модел, неспособна да се откъсне от собственото си минало и предразсъдъци. Членовете на Еврозоната лесно могат да превърнат своята загриженост или недоверие в отсъствие на ентусиазъм за стремеж на страната за членство. Това може да е несправедливо за някои, може да се възприемат като необосновани страхове, но съществува реален риск от преливен ефект, когато подобни нереформирани и обременени икономически и институционални системи, се присъединяват към Еврозоната. Такава е действителността.
Страните с най-голяма тежест при вземане на решенията в ЕЗ не очакват да видят България да се изравнява с Австрия, нито дори със Словения, а най-вече да докаже капацитет да идентифицира и се справя с проблемите си, да запушва течовете, по които националното богатство – колективно и индивидуално – изчезва.
Матрицата на руския модел в България генерира и руски тип неравенства – държавно-корпоративната олигархия става все по-богата и бедните по-бедни. Руският модел на публично управление генерира по-високи вътрешни и външни рискове, като вероятността от социално напрежение и трусове в икономическото развитие нарастват.
Олигархията, която е олицетворение на модела, не е нито технологична и иновационна сила, нито съзидателна и творческа, нито производителна. Тя владее само едно „изкуство“ – да преразпределя вече създадено богатство, да присвоява чрез лостовете на властта – често национализация – резултатите от добре управлявани активи.
Като член на Еврозоната, проблемите на България неизбежно ще стават общи през общата валута и монетарна система, като сметката ще се плаща от всички данъкоплатци в страните членки.
Близостта или индуцираното привличане на спонсорирания от Русия евразийски модел се превръща в присъщ риск и заплаха за всеки член на Еврозоната. Разпознаването му и навременната му терапия, в този смисъл, са съществена предпоставка за влизане в еврозоната.
Може да се спори и да не се навлиза в фините нюанси и същността на заплахата от Русия, но основната линия е ясна – тя е както пряка, непосредствена, системна, както генерична, така и специфична. Не трябва да се храни никаква илюзия – Русия пряко предизвиква и се стреми да подкопае ключовата опора на съвременната българска политика – евроатлантическото членство, върху която се базира доктрината на националната сигурност и развитие.
Защото евроатлантическата интеграция бавно, но необратимо ограничава в нарастваща степен възможностите и да налага и събира имперска рента от България. Русия, като наследник на Съветския съюз, претендира за правото да получава подобни „ползи“ от съветските сфери на влияние, сред които е и България. Това е реален и твърде значим геополитически „данък“ – чиято оценка на годишна база варира между 5 и 10 милиарда долара. Измерва се в надценен руски износ, злоупотреба с монопол, трансферни цени, потопени в корупция договори, незаконен трансфер на капитал, включително пране на пари и мегаломански проекти.
Дори при туризма, където Русия твърди, че допринася максимално за брутния вътрешен продукт, все по-големи сегменти от веригата на добавената стойност минават под контрола на руски бизнес – от травел агенции и брокерство на туристически услуги, през чартърните полети, развитието на проекти за хотели и експлоатацията им. Докато общия брой на руските туристи остава относително устойчив през последните десет години, делът на приходите, които те генерират в сектора и който остава в ръцете на руския бизнес вече е над 30 процента, много над тези 24% от БВП за които се говори в изследването „Кремълския наръчник“ като критичен праг на чувствителност към външно влияние.
Руската заплаха може да бъде разгледана и на геополитическа и военна плоскост – достатъчно е да се отбележи степента на милитаризация на Черно море и Крим, както и насищането с ракети с обсег почти 3000 км, насочени към стратегически цели в района – всичко, за да се внуши заплаха, да подчини страните в послушание. Въпреки че Русия говори за отбрана, мащабите на военното строителство и операциите в Крим, Източна Украйна и Сирия недвусмисленно водят до изводи за агресивни намерения при военното планиране. При оценка и противодействие на подобна заплаха българските и натовски военни не могат да си позволят да се колебаят, особено при изготвяне на мерките за защита и реакция. В този смисъл публичните изявления на българският министър на отбраната и на главнокомандуващият, българският президент Радев в смисъл, че Русия не е заплаха, биха могли да предизвикат тревога и объркване, както у военните, така и в политиците – както в страната, така и извън нея.
Българските институции са най-уязвимите в ЕС и НАТО към външни, в това число и руската, заплахи, което пряко се отразява върху качеството на публичното управление и обществените възприятия. Единица мяра на негативно въздействие от страна на Русия, която  може да причини в средностатистическа страна от ЕС и НАТО настинка или треска, в България със сигурност ще причини пневномия.
Ясно доказателство за това е визитата на генералния прокурор Чайка в България и поетите ангажименти от българска страна за обучение на прокурори в Академията на руската генерална прокуратура по различни теми, от човешките права до битката с корупцията. Тази част от двустранните договорки бе държана в тайна от българската общественост, но тя разкрива по недвусмислен начин манталитета и посветеността на българската главна прокуратура – особено в светлината на рязката критика, които тя получава от Европейската комисия и други ЕС институции, както и печалния запис от „постижения“ на руската прокуратура точно в тези области – защитата на човешките права и анти-корупцията.
Векторът на европейската интеграция е ориентиран в право противоположна посока на поетата от най-влиятелния и овластен сегмент на българската съдебна система – Главна прокуратура. Вместо да синхронизира и привежда в съответствие ценностната база и практиките с тези в ЕС, София избира да ги синхронизира с руската прокуратура – което блокира напредъка на собствената българска интеграционна писта, не само на съдебната система, но и на страната като цяло.
Освен ако човек не мисли, че Русия е ролеви модел за човешки права и битка с корупцията, не може да има друго обяснение освен институционалния плен.
Може да се критикува режима на Владимир Путин, но съществува твърда и недвусмислена позиция по темата в ЕС и НАТО – той е автократ и заплаха. Колкото по-интензивни и задълбочени са отношенията на България в политическата област с Русия, на фона на небалансирани и неравноправни отношения в търговско-икономическата област, толкова нараства шансът страната да бъде обект на преливен ефект от автокрацията в Кремъл. Още повече, че именно българската прокуратура, според Конституцията, е призвана да бъде стожер на суверенитета и интегритета на страната, да я защитава срещу външни заплахи, включително от Русия.
Край на втора част

Преливният системен ефект
Поради близостта си България естествено отразява автократичните повеи от Русия в своята вътрешна политика, включително и при опитите да се копира държавната олигархия. За разлика от Русия обаче, българската версия не може да бъде захранена от природни ресурси – нефт, газ, ядрено гориво – и преразпределено богатство. Ресурсите на властта в България трябва преди това трябва да бъдат създадени чрез добавяне на стойност и ръст на БВП, чрез обложена с данъци икономическа дейност. От тук и ограничените възможности за преразпределение на по-трудно генерирано богатство, което прави българското копие на руския държавно-олигархичен модел по-силно и ярко зависим от грандкорупционни практики.
Брутният вътрешен продукт на Русия расте по време на почивни дни, тъй като нефтогазовата индустрия работи през прекъсване през цялата година. Българският БВП трябва да бъде изработен.
В Русия хората демонстрират изключително търпение, готови да преглътнат гордостта си в името на „стабилността“ (забележете припокриването на използвания жаргон от управниците в двете страни), колективната гордост и величието на Родината. В България, като член на ЕС, стабилността е синоним на застой и отказ от ангажиране в реформаторски процес.
Защото каквито и да са изнесените ефекти и тенденции от Русия, те се проявяват в България като ограничение, като риск – следователно като заплаха.
Българското правителство може да изтъква като успех процентите на ръст на БВП, рекордно ниските нива на безработица и други макроикономически показатели, но непропорционално голяма част от новосъздадения продукт и богатство се оказва в ръцете на олигарсите, което е предпоставка за социално напрежение и нестабилност, които ограничават и обричат на неустойчивост развитието на страната.
Няма друга страна в ЕС и НАТО, която да е толкова изложена на намеса от страна на Русия, на кампании за влияние, които могат да бъдат конвертирани в икономически и политически ползи за Кремъл. Геополитическите премии могат да се консумират в различни форми – по-високи от средните пазарни цени плащани за нефт и газ, по-ниски приходи от тарифи за транзит на руски газ, които са защитени от междуправителствени споразумения в нарушение на европейското законодателство и пазарните стандарти, които генерират незабавни, осезаеми и преки загуби или щети за българския данъкоплатец и потребител.
През последните 10 години продажбите на основните енергийни стоки на Русия – газ, нефт и ядрено гориво – надвишиха $ 7 милиарда годишно – без конкуренция, без търгове, без правилата на ЕС. Тези отворени канали на взаимодействие се движат по съвършено различни и в много отношения несъвместими с европейските и глобални стандарти, „бременни“ с корупция, граничещи с престъпления, източващи богатство и стойност от страната в мащаби, които гарантират статута и на изоставащ бедняк на ЕС. Именно този сблъсък на несъвместими ценностни бази – на Русия и на ЕС – обясняват колапса на всички проекти от Големия Шлем и на техните бъдещи аналози.
Патетичният отказ на българското правителство да се изправи пред предизвикателството за привилегирования статут на Русия не само нанася допълнителни материални щети, но компрометира възможността на страната да се възползва в пълна мяра и да спечели в процеса на европейска и глобална интеграция. Вместо да се превърне в интегрална част от социалните, икономически, бизнес, отбранителни и на сигурност мрежи, българската политическа класа съхранява и усилва нивата си на зависимост от Русия. Това води до фрагментация на политическия процес и функциониране на България като остров на различност в ЕС.
Относително нов ярък пример в тази насока е въвеждането, в изпълнение на евродирективи, на новия входно-изходен модел на тарифиране на преноса на природен газ в България. В сегашния си вид той дискриминира всички български и международни играчи на националния газов пазар в полза на Газекспорт. Съотносимо с обемите на транзитиран и пренесен газ през България – разликите в действуващите тарифи на годишна база могат да достигнат 140 милиона долара, които не само представляват потенциална нерегламентирана държавна помощ, но разбиват пазара на преносни услуги, което генерира недоволството от политики на ЕС, които поради специфичния характер на приложение в страната се оказват пагубни за българските данъкоплатци и потребители.
Във времето подобно насочване на фондове и ползи обратно към Москва или офшорни сметки се превърна в рутинна черта на двустранните отношения – платената сметка по издръжката на Окупационния корпус след руско-турската война, през редовната „доброволна“ репатриация на златните и валутни резерви на България към Русия, експроприация на активи в стратегически индустрии /цялото самолетостроене на България след ВСВ/ до налагането на несправедливи и неравнопоставени договори, включително на белязани с гранд корупция инфраструктурни проекти.
Изключително трудно е да се определи сфера в двустранните отношения, в която българските институции и граждани да получават равноправно и справедливо третиране. Дори в културните отношения, в които би трябвало да има най-слабо застъпени материални интереси, много е трудно да не се забележи липсата на паритет във взаимните посещения и във финансовите потоци между двете страни.
Използваната често мантра от топ български политици, че „санкциите срещу Русия не работят“ поставя страната в специална рискова и под наблюдение група, като се подкопава доверието на партньорите от НАТО и ЕС. Нещо повече, на практика е невъзможно да се докаже, че България страда от санкциите, тъй като не само износът расте, включително в категории, покрити от санкции, но там където българските компании страдат, то това се дължи на бюрократични спънки, административен произвол и дискриминационно третиране от страна на руските власти.
Твърде често въпросът за заплахата от Русия се заглушава изкуствено, тъй като българските власти се опитват да ангажират руското правителство и компании в стратегически проекти – като проекта за ядрена централа „Белене“ или българското продължение на проекта Турски поток. Обичайните аргументи са, че ако официално се признае Русия за заплаха, шансовете за успех по тези проекти са нищожни, особено когато от Москва упорито преговарят за своите бизнес интереси и договори, като предусловие за посещение на най-високо равнище. Не е тайна, че потенциална визита на президента Путин, която в момента се подготвя за 2018 година, е обвързана с прогреса по проекта „Белене“ и най-вече с продължението на Турски поток на българска територия, плътно опаковано в фразеологията на газовия хъб „Балкан“.
Проектът за газов хъб в България, от своя страня, има по-малко шанс само с руски газ, отколкото с диверсифицирани и многовекторни входящи и изходящи газови потоци.

Руската и международната ос на проектите се сблъскват, тъй като кремълските пътища често изискват заобикаляне на правната регулация на ЕС. В резултат се получават две скорости на функциониране на транзитната ни система, с повече правителствена намеса и по-малко пазарна логика.
С напредване на времето и задълбочаване на вътрешната икономическа, финансова и социална криза, Русия ще стане все по-агресивна в опитите си да осигури изходящите парични потоци от България, именно като цели да удължи привилегиите и субсидиите, зависещи от волята на българското правителство.
Ясна индикация на идващото бъдеще са събитията около рестарта на проекта Белене. Изплатените от НЕК над 600 милиона евро, чийто еквивалент в рубли е близо 40 милиарда рубли, изглеждат внушителни и са почти равни на годишната субсидия за Росатом от руския държавен бюджет през 2017, която е критична за дейността му както във военната, така и цивилната област. Истината е, че Росатом има много по-голяма нужда днес от АЕЦ „Белене“ и ангажименти по които получава пари, отколкото по изпълнението на договорите, които изискват финансиране.
Другият стратегически лост на Русия в България – компанията Лукойл – в продължение на години декларира консолидирана печалба в компанията майка в Москва, докато в притежавана от нея рафинерия в Бургас има само загуби през последните 10 години, което лишава бюджета от приходи от данък печалба. Естественото обяснение е, че ползите се изнасят и данъците се пестят. Това също представлява пряка заплаха за националната икономическа и социална сигурност на България, доколкото бюджетът зависи в критична степен от данъците и постъпленията от дейността на Лукойл – Нефтохим, от тръгващата от него верига на добавена стойност на рафинирани продукти, които трябва да осигурят критичните реформи и модернизационни програми по целия фронт на развитие на страната.
Продължаващото съобразяване с руските интереси – реални или възприемани – в отбранителната сфера в България, включително при планиране на военния бюджет и програмите за модернизиране, независимо от словесните и медийни опаковки, които се използват за туширане на проблема, си остават точно това, което в действителност са – латентен и реален риск и постоянна заплаха.
Подхранването на илюзията, че руските МИГ-29, които са гръбнакът на българските ВВС, могат да бъдат междинно решение и спасение от нуждата да се инвестира в съвместим с НАТО самолет, е пряка производна опорна точка и следствие на пленена воля и страх.
Основната цел на Кремъл е да пренебрегва членството на страната в НАТО и ЕС като необвързваща за него котва в развитието на България, като възроди класическия формат на исторически зависимости и влияние, които да гарантират изходящите към него парични потоци.
Изложените по горе обобщения не са плод на злонамерени интерпретации или предразсъдъци, а на горчив опит и обективен анализ на често грозни и груби, но истински факти.
Докато политическата целесъобразност и обикновеният страх могат да принудят българското правителство да си затваря очите за съществуването и въздействието на руската заплаха, тя си остава точно това, което е  – слон в стаята и най-значителния политически външен риск в българския политически живот. Без да се справи с проблема, страната ще продължи да изостава от очакванията на своя народ и на партньорите в ЕС и НАТО.

Край на трета част


сряда, 18 октомври 2017 г.

Bulgaria Analytica: Защо Русия на Путин е пряка и екзистенциална заплаха за България – част втора

Линк към оригинала

Ефектът за Еврозоната

Влизането на България в НАТО не е предателство, предателство е оставането.
Александър Дугин
руски политически анализатор, апологет на доктрината за ЕврАзия

Да вземем другата ключова цел на българската политика – членство в Еврозоната и я съотнесем към темата за заплахата от Русия.
Метриката на готовността на България за членство в ЕЗ не е само и толкова функция на изпълнението на формални критерии, колкото на по-обща референция към способността на икономиката да издържа на външни кризи, да поддържа растеж и генерира богатство, на институциите да осигурят ефективно управление и да „укротяват“ рискове, на гражданите да се възползват от правата и възможностите, да се съобразяват с отговорностите, да се справят с предизвикателствата на „живота в Еврозоната“.
По-голяма част от идентифицираните бариери по пистата на присъединяването не са предпоставени, нито пък България е фиксирана на дъното на ЕС благодарение на наследения си жизнен стандарт или благосъстояние. Нараства загрижеността на членовете на Еврозоната и на Европейската Централна Банка от качеството на интерфейса на страната с монетарните и финансови мрежи в Европейския съюз, тъй като въпреки европейските фондове и мащабите на европейския пазар, България не догонва толкова бързо, колкото се очакваше от нея. Каквито и да са постиженията, с които София се гордее, все още не е в състояние, след 10 години членство, да скъси дистанцията със средните показатели в Съюза. Тенденциите не вдъхват оптимизъм  въпреки че темповете на нарастване на БВП са относително високи – 3-4 процента на година, те не са достатъчно за догонващо развитие и са по-ниски от някои съседни страни по отношение на икономиката (Румъния – 5,5%, Словения -4,8%) и на преките чуждестранни инвестиции (спад с 55%). Най-лошото е, че дори тези високи темпове на ръст, не водят до сравним аналогичен ръст на доходите, особено ниските – заплати и пенсии – показатели, по които страната изостава от своите съседки, дори нечленки на ЕС. Драматично растат разликите между столицата и провинцията.
При равни други условия, това е симптом за наличие на системен дефект, който произтича от неефективен и мотивиран от корупция механизъм на преразпределение. Това предвещава като минимум бъдещи фискални и монетарни проблеми, неустойчивост на растежа и отсъствие на социална кохезия в продължителни периоди.
На равнище ЕЦБ и ЕК – центровете на власт в ЕС – България изглежда заседнала в погрешен модел, неспособна да се откъсне от собственото си минало и предразсъдъци. Членовете на Еврозоната лесно могат да превърнат своята загриженост или недоверие в отсъствие на ентусиазъм за стремеж на страната за членство. Това може да е несправедливо за някои, може да се възприемат като необосновани страхове, но съществува реален риск от преливен ефект, когато подобни нереформирани и обременени икономически и институционални системи, се присъединяват към Еврозоната. Такава е действителността.
Страните с най-голяма тежест при вземане на решенията в ЕЗ не очакват да видят България да се изравнява с Австрия, нито дори със Словения, а най-вече да докаже капацитет да идентифицира и се справя с проблемите си, да запушва течовете, по които националното богатство – колективно и индивидуално – изчезва.
Матрицата на руския модел в България генерира и руски тип неравенства – държавно-корпоративната олигархия става все по-богата и бедните по-бедни. Руският модел на публично управление генерира по-високи вътрешни и външни рискове, като вероятността от социално напрежение и трусове в икономическото развитие нарастват.
Олигархията, която е олицетворение на модела, не е нито технологична и иновационна сила, нито съзидателна и творческа, нито производителна. Тя владее само едно „изкуство“ – да преразпределя вече създадено богатство, да присвоява чрез лостовете на властта – често национализация – резултатите от добре управлявани активи.
Като член на Еврозоната, проблемите на България неизбежно ще стават общи през общата валута и монетарна система, като сметката ще се плаща от всички данъкоплатци в страните членки.
Близостта или индуцираното привличане на спонсорирания от Русия евразийски модел се превръща в присъщ риск и заплаха за всеки член на Еврозоната. Разпознаването му и навременната му терапия, в този смисъл, са съществена предпоставка за влизане в еврозоната.
Може да се спори и да не се навлиза в фините нюанси и същността на заплахата от Русия, но основната линия е ясна – тя е както пряка, непосредствена, системна, както генерична, така и специфична. Не трябва да се храни никаква илюзия – Русия пряко предизвиква и се стреми да подкопае ключовата опора на съвременната българска политика – евроатлантическото членство, върху която се базира доктрината на националната сигурност и развитие.
Защото евроатлантическата интеграция бавно, но необратимо ограничава в нарастваща степен възможностите и да налага и събира имперска рента от България. Русия, като наследник на Съветския съюз, претендира за правото да получава подобни „ползи“ от съветските сфери на влияние, сред които е и България. Това е реален и твърде значим геополитически „данък“ – чиято оценка на годишна база варира между 5 и 10 милиарда долара. Измерва се в надценен руски износ, злоупотреба с монопол, трансферни цени, потопени в корупция договори, незаконен трансфер на капитал, включително пране на пари и мегаломански проекти.
Дори при туризма, където Русия твърди, че допринася максимално за брутния вътрешен продукт, все по-големи сегменти от веригата на добавената стойност минават под контрола на руски бизнес – от травел агенции и брокерство на туристически услуги, през чартърните полети, развитието на проекти за хотели и експлоатацията им. Докато общия брой на руските туристи остава относително устойчив през последните десет години, делът на приходите, които те генерират в сектора и който остава в ръцете на руския бизнес вече е над 30 процента, много над тези 24% от БВП за които се говори в изследването „Кремълския наръчник“ като критичен праг на чувствителност към външно влияние.
Руската заплаха може да бъде разгледана и на геополитическа и военна плоскост – достатъчно е да се отбележи степента на милитаризация на Черно море и Крим, както и насищането с ракети с обсег почти 3000 км, насочени към стратегически цели в района – всичко, за да се внуши заплаха, да подчини страните в послушание. Въпреки че Русия говори за отбрана , мащабите на военното строителство и операциите в Крим, Източна Украйна и Сирия недвусмисленно водят до изводи за агресивни намерения при военното планиране. При оценка и противодействие на подобна заплаха българските и натовски военни не могат да си позволят да се колебаят, особено при изготвяне на мерките за защита и реакция. В този смисъл публичните изявления на българският министър на отбраната и на главнокомандуващият, българският президент Радев в смисъл, че Русия не е заплаха, биха могли да предизвикат тревога и объркване, както у военните, така и в политиците – както в страната, така и извън нея.
Българските институции са най-уязвимите в ЕС и НАТО към външни, в това число и руската, заплахи, което пряко се отразява върху качеството на публичното управление и обществените възприятия. Единица мяра на негативно въздействие от страна на Русия, която  може да причини в средностатистическа страна от ЕС и НАТО настинка или треска, в България със сигурност ще причини пневномия.
Ясно доказателство за това е визитата на генералния прокурор Чайка в България и поетите ангажименти от българска страна за обучение на прокурори в Академията на руската генерална прокуратура по различни теми, от човешките права до битката с корупцията. Тази част от двустранните договорки бе държана в тайна от българската общественост, но тя разкрива по недвусмислен начин манталитета и посветеността на българската главна прокуратура – особено в светлината на рязката критика, които тя получава от Европейската комисия и други ЕС институции, както и печалния запис от „постижения“ на руската прокуратура точно в тези области – защитата на човешките права и анти-корупцията.
Векторът на европейската интеграция е ориентиран в право противоположна посока на поетата от най-влиятелния и овластен сегмент на българската съдебна система – Главна прокуратура. Вместо да синхронизира и привежда в съответствие ценностната база и практиките с тези в ЕС, София избира да ги синхронизира с руската прокуратура – което блокира напредъка на собствената българска интеграционна писта, не само на съдебната система, но и на страната като цяло.
Освен ако човек не мисли, че Русия е ролеви модел за човешки права и битка с корупцията, не може да има друго обяснение освен институционалния плен.
Може да се критикува режима на Владимир Путин, но съществува твърда и недвусмислена позиция по темата в ЕС и НАТО – той е автократ и заплаха. Колкото по-интензивни и задълбочени са отношенията на България в политическата област с Русия, на фона на небалансирани и неравноправни отношения в търговско-икономическата област, толкова нараства шансът страната да бъде обект на преливен ефект от автокрацията в Кремъл. Още повече, че именно българската прокуратура, според Конституцията, е призвана да бъде стожер на суверенитета и интегритета на страната, да я защитава срещу външни заплахи, включително от Русия.

Край на втора част

Bulgaria Analytica: Why Putin’s Russia is a direct existential threat to Bulgaria – part two

Link to the original

The Eurozone effect

Bulgaria’s entry into NATO is not a betrayal to Russia, but its continued membership is
Alexander Dugin
Intellectual guru of Russia’s Euro-Asian doctrine

Let’s consider the reference to the Russian threat when achieving the other key goal of Bulgarian foreign and monetary policy – membership in the Eurozone.
The metrics of the accession-ready status are not just embodied in a set of formal criteria but reflect a generic reference to key system indicators, including the resilience of the economy to external shocks, the ability to sustain high growth and wealth generation rates; capability of institutions to provide efficient governance, mitigate risks and stick to obligations; and capacity of citizens to profit from rights, opportunities and cope with the challenges of “life in the eurozone”.
Most of the identified barriers on the accession track are not pre-ordained, nor is Bulgaria permanently fixed at the EU’s bottom by inherited levels of living standards and welfare. There are growing concerns among the EZ members and the ECB with the quality of the country’s interface with the EU monetary and financial networks. Despite EU funds and the boon of the larger EU market, Bulgaria is not catching up fast enough. For whatever achievements the country can boast of, it is still unable after 10 years of membership in the EU to shorten the distance to the EU averages. The trends are not inspiring optimism. The country lags most of its neighbors, even non-EU members, in base income levels, including minimum pay and pensions.
Although GDP growth levels are relatively high at 3-4% per annum, this is hardly enough to catch up with the rest of the EU, moreover that neighboring countries record a higher growth (Romania – 5,5 %, Slovenia – 4,8%) and Foreign Direct Investments (record drop of 55%) levels. Worst of all, there is no commensurate income growth to follow suit, with dramatic differentials widening between the capital city Sofia and the countryside. Ceteris paribus, this decries a system error emanating from an ineffective and corruption-motivated redistribution mechanism that foretells future fiscal and monetary problems, growth unsustainability and gaps in social cohesion over the long-term.
At the ECB and EC level – the EU’s power centers – Bulgaria seems stuck with the wrong model, unable to break with the past. EZ members easily translate such concerns into lack of enthusiasm for Bulgaria’s membership. This might seem unjustified for some, with overplayed fears of collateral risks, associated with unreformed economic and institutional risks, in the aspiring states spreading to the zone. The EZ decision-makers are reluctant to expect that Bulgaria catches up with Austria, or even Slovenia. What most anticipate is that the country proves capacity to identify and cope with its own problems, to bung the leaks from which the nation’s individual and collective riches evade. Which is not a fact.
The matrix of the “Russian” model in Bulgaria generates Russian-type inequalities – the state-corporate oligarchy is getting richer and the poor become poorer. The Russian state corporate governance matrix generates higher internal and external risks, looming social tension and major hiccups in economic development. The oligarchy, that exemplifies the model, is neither technologically innovative, nor creative or productive. It excels in one ‘art’ – the ability to redistribute already generated, by someone else, wealth and seize, often with state support, well performing assets. Once in the EZ, Bulgaria’s problems are bound to become common and the bill will be paid by the taxpayers of all member states.
The proximity and the induced gravity of the Russian Eurasian model by default is an imminent risk and a threat to any eurozone member. Acknowledgement of this risk and its timely mitigation are therefore an essential prerequisite to accession to the Euro area.
One can argue and indulge in refined nuancing of the nature of the Russian threat, but the core line is clear – it is direct, immediate, systematic, both generic and specific. There should not be any illusion – Russia openly challenges and undermines the key anchor of modern Bulgarian politics – Euro-Atlantic membership, on which hangs the national security and welfare paradigm. It slowly but irreversibly constrains the Kremlin’s ability to charge and collect its imperial rent from Bulgaria – which is what geopolitical shifts are all about. Russia believes the Soviet time taxes – payments from countries in the spheres of influence are naturally due. Their overall estimate, on an annual base, are in the range between $5 and $10 billion dollars – factoring in overpriced exports, abuse of monopoly status, transfer pricing, corruption charged contracts and illegal capital transfer, including money laundering and megalomaniac projects.
Even in tourism, where Russia professes to contribute most to the Bulgarian GDP, ever greater parts of the value chain come under control of Russian business – travel agencies and tourist service brokerage, charter flights, hotel development and related services. Whereas the total number of Russian tourists remains roughly unchanged over the last 10 years, the share of revenues generated in the sector by them that remain in Russian controlled business has risen above unparalleled by any other country 30%, well above the 24% of GDP referred in the “Kremlin playbook” as a critical threshold for Russia’s influence.
The Russian threat could be discerned as well on the geopolitical and military plane – suffice to note the scale of militarization of Russia’s Black sea fleet and Crimea, the missiles with near 3000 km range and their targets – all meant to impress, scare and subdue into obedience. Although Russia is talking defense – the scale of the military build-up and the Crimea, Eastern Ukraine and Syria operations unequivocally lead to offensive intent interpretations. In military planning there is no second guessing. Moreover, when it comes to building adequate defense and response capabilities, judged against this background, the statements made by Bulgaria’s defense minister and President Radev – the Commander in chief – that Russia is no threat generate nervousness and could potentially lead to second guessing in politicians and military planners, both inside the country and abroad.
The Bulgarian institutions are the most vulnerable in the EU and NATO to exogenous, including Russian, threats directly reverberating on the quality of public governance and perception. What any given unit of Russian direct influencing in average EU and NATO member country could provoke as common cold or fever, ends up as pneumonia in Bulgaria.
A clear proof is the visit of Russian General Prosecutor Chaika to Bulgaria and the commitments made by the Bulgarian side to coach prosecutors at the Russian Prosecutor General’s Academy on topics ranging from human rights to the fight against corruption. This part of the bilateral agreements was kept away from the public in Sofia. Its disclosure points in no uncertain terms to the mentality and the strong dedication of the Bulgarian Chief Prosecutor’s office – bearing in mind the harsh criticism by the EC and other EU institutions and the abysmal track record of the Russian authorities in those two areas – human rights and anti-corruption.
The EU integration vector runs in the opposite direction to the one taken by the most influential wing in the Bulgarian Judicial System – the prosecutor’s office. Instead of aligning its value set and practices with the EU, Sofia has opted to engage in activities with the Russian prosecutor’s office – which blocks progress on the EU integration track, not only of the judiciary but of Bulgaria as a whole. Unless one tends to think that Russia is a role model for human rights and the anti-corruption fight, the only explanation left is institutional capture.
One can criticize or approve of Vladimir Putin’s regime, but there is a firm and unequivocal shared view from both the EU and NATO – he is an autocrat and a threat. The more intense and in-depth Bulgaria’s political relations are with the Russia, against a backdrop of a misbalanced and unequitable bilateral trade and economic structure, the greater the chance for a negative spillover effect from the Kremlin’s internal and foreign policies, including from possible and pending turmoil.
Moreover, the Bulgarian Prosecutor’s Office is meant by the constitution to be the guardian of the country’s sovereignty and integrity, having a duty to shield it against external threats, including from Russia.
END of PART TWO

понеделник, 16 октомври 2017 г.

Bulgaria Analytica: Why Putin's Russia is a direct and existential threat to Bulgaria?

Link to original

He, who speaks of Russia as a threat to Bulgaria is a complete idiot
Alexander Dugin 
Relations between Bulgaria and Russia go beyond the format of standard bilateral relations. The Kremlin rarely relies on the services of its embassy in Sofia or its diplomacy in order to realize its plans, as it has at its disposal sufficient local alternatives in Bulgarian proxies – parties, organizations and politicians.
As Russian opposition politician, Boris Nemtsov’s partner and Alexei Navalny’s adviser, Vladimir Milov, said:
“Putin wants to colonize you and your elite helps him.”
Succinct and clear.
A detailed debate on the “Russian threat”, which appeared as a standard text in a report by the Bulgarian secret services, never happened. “The Sound Forces”, including the defense minister (!?), promised to correct the mistake in the next edition and refuted the notion of a threat from Russia.
Recently, the spiritual guru of contemporary Russian foreign policy, Alexander Dugin, beamed in one of Bulgaria’s leading TV channels the thesis that Moscow has greater strategic goals than to engage with Bulgaria. This is a tried and tested approach — to highlight the insignificance of the partner and thereby avoid his claims of equality and respect. This motive was immediately reiterated by senior Bulgarian state officials and politicians.
Carefully removing the thin ideological packing, it becomes crystal clear — Dugin actually reminds us that the Kremlin, disposing of a sufficient resource base in the country itself, does not need a special foreign policy instrument to control and retain Bulgaria in its orbit. Therefore, the Russian foreign policy’s goals are attained by means of Bulgaria’s internal policies.
Let’s try to analytically dissect the contents of the Russian threat.
First of all, we need to specify the measurement metrics; otherwise one could easily find that assessing the objective parameters of the Russian threat can be subdued by suggestive and virtual categories. It is important not to measure the Russian threat “at the border” of Bulgaria. It is not exogenous, as the main battleground and consequences occur inside the country – via the captured elite, the constraints on its development and the footprint on its social, economic and political fabric.
Differences regarding perceptions of Russia and its role in the history of Bulgaria vary. Therefore, feelings ranging from hatred to gratitude in the public mood are natural. Some will opt to revere the Kremlin for its role in restoring Bulgaria’s statehood after centuries of Ottoman rule, others will deem it a terrorist, citing the funding of the bombing of the St. Nedelya Church in 1925, which killed almost 300 of Bulgaria’s elite and many more killed in Stalinist ‘justice’ after the Second World war.
In analyzing the parameters of the Russian threat, we should turn to the common denominator of interests of Bulgarian citizens. People are different; some crave for the Soviet past, born and bred with images of the brave Soviet soldiers liberating Europe from the fascist evil, while others mourn the demise of Bulgarian democracy and the genocide on its elite under nearly 70 years of communist rule. There is and will always be one thing in common — we are all taxpayers and consumers and personal gains and loss are easily understood. Let’s go back to Usta Kolyo Ficheto’s ‘metering’ — how much we owe others and how much they owe us. In this balance of give and take in the current relationship map we should end with the understanding of whether Putin’s Russia is a threat or a risk to our development. For ease of reference from now on, under the notion of Russia, I will imply the official authority and the Kremlin.
There are two types of impacts to assess risk and threats. One is generic and refers to the systemic impact, including the cross border penetration of the role models in Russia and the overall susceptibility of Bulgarian social, political and economic life to events in Moscow. There are people in the poorest EU member state that still bow before Stalin and Putin as his worthy successor. For them, the Kremlinophilia is just a nostalgic escape and an attempt to return the lost “paradise” of socialism, as well as internal revolt and non-acceptance of Western standards and lifestyles.
The mindset of these folks resonates with the tune of the Soviet war classic “Vstavai Strana Ogromnaya” – “Arise, Great Country.” Stalin’s portrait is on their wall, and Putin is their hero. The newsfeed, the facts, the arguments just do not matter. Even the most objective and independent analysis of the risks of the Russian threat will not hold water for them. They will remain fixed in their religious stupor that Putin is infallible, just as were the Russian kings, Lenin and Stalin, Brezhnev and any other Secretary-General of CC, the Communist Party, or boss at the Kremlin. In a way, such people have never been part of the Bulgarian nation, since their self-identification begins with the interests of the man at the Kremlin.
It is an acknowledged fact that today’s Bulgaria is the most vulnerable EU and NATO member.
The potential risk inherent in being too close to Moscow easily translates into an antithesis to Bulgaria’s Euro-Atlantic track and a henceforth an inherent threat without a particular need for additional catalysts.
Bulgaria has a legacy of interconnectedness and dependence on the internal policies and events in Russia, disproportionate to Bulgarian export and investment volumes, but closely related to investments and imports, mostly energy, dating back to the long years of Soviet domination. Oil and gas, however, emerged rather late in the bilateral trade, whereas political, cultural and mostly non-governmental exchange platforms, formed a durable channel for Russian Tsarist and Soviet foreign policy interference, with one feature in common – influence through subversion – the controlled chaos theory.
Tsarist, Soviet and Putin’s Russia have each enjoyed a common and inherited interest in controlling their external sphere of influence within a colonial pattern. The reason is simple to understand: all Russian leaders – tzars, secretaries general and presidents – have never excelled at succeeding in reforming and modernizing the country’s economic and political life. If one looks at the brief periods of reformist elan, the “successes” and especially the general public perceptions, we will see that Stalin is much more popular than Stolypin.
Vladimir Putin wants Russia to be recognized as a global center with its own sphere of influence, where things happen as and when Moscow wishes. Yet because positive policy patterns and soft power defy the Kremlin’s reach – technological, financial and economic levers are missing or uncompetitive with Western ones – Moscow resorts to sheer, often brutal negative power – the ability to inflict damage, to destabilize others, to provoke and manage chaos and subduе immune systems, making countries in the zone of influence susceptible to control and command.
The Russian threat would not command much attention in countries with robust democratic institutions and rich historic traditions in warding off adversarial aspirations and in countries intrinsically intertwined within the European Union and NATO fabric.
Russia evolved in its attitude towards Bulgaria’s membership from muted reaction and passive negation in the early days of Putin’s rule to outright and aggressive opposition, not only directly challenging the fundamental need but also calling for referenda and exits. Whereas in the early years of membership Moscow grudgingly accepted the logic of a strategic allegiance shift of the countries in the CEE – making distinction between unacceptable NATO membership and the tolerable EU – since the annexation of Crimea and the total failure of the Kremlin’s efforts to drive a wedge and rollback sanction, these days, the EU and NATO are on par.
General Rehestnikov, head of the Russian top strategic institute RISI – openly admitted that in direct talks with the top political leaders of Bulgaria he had urged them to pull the country out of NATO and the EU. Not surprisingly, some of the leading contenders in the presidential campaign, in his words, had been receptive, with the question of timing remaining unresolved.
Moscow treats the situation as a zero-sum game; the win for Sofia is a loss for Moscow. Therefore Bulgaria should quit both alliances ASAP – no debate and no hesitation. The message from the Kremlin was even simpler: if Bulgaria is treated as a member of the Russian zone of influence, it should obey.
As Bulgaria is not a self-sufficient country, it expects NATO and the EU to guide its integration process and to represent and protect its interests on the global plane. Henceforth, any adversary to the EU and NATO, and Russia makes no secret of its goal to undermine and destroy them both, becomes by default a threat to any member country.
There is no third option.
If Sofia seeks to join the Schengen zone, for example, it needs verified and sustainable proof of the rule of law, efficient crime and border control (as organized crime is cross-border mobile and member countries should trust each other), and confidence that identical institutional and regulatory principles and norms are in place.
To put it differently, other Schengen countries should trust Bulgaria not only to mitigate the refugee problem and border sensitive issues, but to prove capacity to block the cross-border overflow of system failures in its internal development, including the captured state and institutions, the omnipresence of adversarial Russian interests and the Trojan horse complex.
Even the macro-level political dispute over whether Russia is a threat or not – by itself a set standard in the Schengen zone – is a sure sign that others might be losing faith in Bulgaria’s capacity to judge and defend others against common threats, including subversive activities by the Russian services, organized crime and business that is engaged in the Kremlin’s hybrid warfare against NATO and the EU.
Self-appraisal is no substitute for independent, objective reasoning – even if top Bulgarian politicians and institutions prefer to treat Rosneft’s oil terminal as a territory with limited sovereignty, the Schengen zone countries would not.
No wonder the interior ministers of Germany and of the Netherlands are at odds with Bulgaria’s desire to join the zone – few would reason differently if in their shoes?
It is not their job to suggest ways to manage the problem and seeks bypasses – rather, just to notice the problem and act to preempt it from spilling over across borders.

END of PART ONE